Първи ред от ляво на дясно: Чефо и Сашо.

Втори ред от ляво на дясно: Максим, Захари и Джуджето.

Из архива на Захари Захариев

24 часа

Приказката за голия цар не важи за Тодор Живков, защото той сам и охотно се събличал по време на почивките си в резиденция „Евксиноград“.
Това ставаше на специалния Адамов плаж, на който всяка сутрин имаха право да се пекат само той и най-близките му държавни ръководители, разказва и ветеранът на водното спасяване във Варна 77-годишният Лаврентий Силов.
Той заедно още трима учители по физическо е бил спасител на Живков през 1961 и 1962 г. „Обади ни се наш съученик от охраната, и така отидохме“, спомня си Силов. „50 години спасяването ми е хоби, сега отговарям за него към БЧК във Варна“, казва ветеранът.
„Живков отиваше към 8 часа на брега. Правеха му първо масаж в специално помещение. После влизаше в Адамовия плаж, който бе ограден и в който се събираше голямата четворка, както и викахме ние. Тодор Живков, Живко Живков, Станко Стайков и Иван Михайлов  лягаха голи на гумени дюшеци с чаршафи и решаваха съдбините на България. Четяха разни секретни листчета.
Веднъж намерихме едно от тях и в него пишеше, че СССР изпраща нота да си приберем българин, който се самообявил за политически бежанец. Оказа се, че е сексуален емигрант в Москва. Нашенецът отишъл на екскурзия, но някаква рускиня го отвлякла любовно и чак след 2 месеца го арестували.
Към 9 часа Живков излизаше с дълги бански да плува. Пускаше се навътре чак към даляна на 500 метра. Аз го следвах задължително с лодката. Беше добър плувец и използваше няколко стила. Надяваше си обаче специално надуваемо поясче, което му бе подарил Хрушчов.
Жена му Мара Малеева също обичаше да плува, но беше доста страхлива. Първо ни предупреждаваше, че ще влезе във водата. Плуваше успоредно на брега с пояс, но трябваше да има лодка до нея, а на пясъка стояха двама души, които също трябваше да я следят. На всеки 5-6 метра тя спираше и питаше:  „Добре ли е, няма ли да се удавя?“
Иначе на плажа се събираха различни висши фамилии, но всички те се разпределяха под чадърите на семеен принцип. Играеха табла и карти, но никога не се смесваха със съседите. Йерархията се следеше строго, макар и негласно.
За тях имаше бар със сандвичи, плодове и хубава българска оранжада“, казва Силов. Две момичета, далечни братовчедки на Живков, играели ролята на гувернантки. Те били задължени да ходят в топлото с граовски носии – сукмани с цървули.
На Лаврентий му се наложило да напусне заради гръмовен скандал на първия партиен ръководител.
Една сутрин Живков легнал на Адамовия плаж върху мокър чаршаф, тъй като камериерката била другаде и не сменила старата постелка. „Какво става тука, бе!“, изревал страшно генерал Гръбчев, който стоял на 300 метра,  пристигнал  с изваден пистолет  и казал, че ще избие всички. После една седмица всички давали обяснения и Силов не издържал.
Живков не обичал да лови морска риба. Ходел на езерото Сребърна и се връщал с трофейни шарани, платики и щуки. Влизал с лодката, в която били личният му бодигард и другият спасител – Георги Ставрев.
„Имаше хубави шведски въдици, вносни блесни, а риболовни куки му правеха тук, във Варна“, спомня си Силов.
Тато най харесвал за стръв качамака и царевицата, но не отказвал да слага на куките и червеи. След улова на брега го чакало цялото партийно ръководство на Силистренски и Толбухински окръг и почвало веселие. Живков само питал как е царевицата и се хващал на хорото.
Боян Българанов обаче често се качвал в лодката заедно със Силов да лови с неговите чепарета. После държал да се запише колко точно сафрид е предал в кухнята на двореца. За риба идвал и Пенчо Кубадински.
Най-големият скандал предизвикал Горуня. Преди да се опълчи срещу Тато, той му бил голям авер. Веднъж дошъл да го види с джип и го отвлякъл напук на охраната. Три часа безуспешно търсили Живков.
А той  седнал на чашка  с Горуня  в закътаното варненско заведение „Комитовото ханче“. Отначало никой не ги познал, после персоналът затворил заведението и седнал да пие с тях. Накрая се обадили на охраната на „Евксиноград“.

dnesplus.bg

Лаврентий Силов е бил две години личен плажен спасител на Тодор Живков по време на почивките му в резиденция „Евксиновград”. В момента той е специалист Водноспасяване към Областния съвет на БЧК във Варна. Ето какво разказва той за спомените, които пази от времето когато се е грижил за живота на Тато.

- Г-н Силов, как се охраняват „първите” в държавата, когато почиват в резиденция „Евксиноград”?

- По принцип цялата ивица е голяма, но не се използва, тъй като няма много почиващи и къпещи се. На плажа има 3 поста. Аз съм работил там и тогава спасителите бяха 6 души.

- Колко време работихте там?
- Две години бях там и работех като спасител. - През кои години?
- 1962 г. и 1963 г. - И спасявали ли сте някой „важен” почиващ?
- Аз бях персонална охрана на Тодор Живков. Георги Ставрев, който е от моето време, пазеше пък съпругата на Тато Мара Малеева.

- И каква беше процедурата за охраната им?
- Имаше малки лодки, с които ги охранявахме. Всъщност Тодор Живков плуваше добре. Той имаше един голям двоен пояс. Мисля, че му беше подарък от Хрушчов. Той си беше изградил нещо като ритуал. Имаше една гумена шапка. Преди да влезе я пълнеше с вода и я слагаше на главата си. След това влизаше да плува. Там имаше далян и разстоянието до него беше 500 – 600 м. Той отиваше до него и се връщаше, а аз гребях с малка лодка до него като си свирках и се правих, че не го виждам.

- По кое време се къпеше?
- Някъде преди обяд. Първо се печаха на слънце със съпругата му и след това се къпеха, а после отиваха да обядват. След обед обикновенно не идваха, но сутрин той идваше и си правеше масаж, и фитнес. По онова време не беше като сегашният фитнес, но имаше кабинет за лечебна физкултура и един колега тренираше Живков и съпругата му Малеева.

- А имало ли е някакви рискови ситуации?
- Не, нямало е.

- Поясът какъв цвят беше?
- Нещо сивкаво. По-скоро неутрален цвят.

- А плавници или някаква друга екипировка ползваше ли?
- Не.

- Какъв стил плуваше Живков?
- По принцип бруст.

- А под вода?
- По някога се потапяше.

- А колко време почиваше?
- Някъде към 2 седмици.

- А Мара Малеева плуваше ли?
- Да. И тя плуваше много добре, но имаше малко страх от морето. Плуваше покрай брега. Имаше един мост, на който стоеше дежурен, на брега още 2 – 3 спасители, а вътре една лодка. Тя обикновенно плуваше от моста 50 м., като на всеки 10 м. се спираше поглеждше и питаше „Няма ли опасност?”, „Няма ли да се удавя?” – макар, че там водата е дълбока до някъде пояса. Колегата Ставрев, който я охраняваше, й казваше много убедително „Няма. Вие плувате прекрасно!”. Общо взето това беше.

Виж материала в http://dnesplus.bg/

Виж линка:

Ekip7 Разград – Даксъна “инспектира” водноспасителната дейност на остров Майорка.

Това е снимка от плажа, на ръководния състав, на Националната комсомолска лагер – школа „Лиляна Димитрова” в с. Равда, от лятото на 1984 година.

На снимката са и лагерните водни спасители Калуд Бояджиев (на последния ред, в средата, с тъмните очила) и Георги Димитров (последният на втория ред, от ляво на дясно, студент по това време), както и Димитър Димитров (Маркиза) – лодкар (последният на третия ред, от ляво на дясно).

.

В категория „История“ ще бъдат представяни легенди на водното спасяване, хора от които са се учили поколения спасители.

Днес препечатваме миналогодишна статия от вестник „Екип 7″, която представя Добрин Попов – Майната.

Виж линка:

Ekip7 Разград – Добрин Попов-Майната – доайенът на разградските спасители.

На тази снимка от началото на 70-те години на миналия век е показана спасителната лодка на Станцията на Министерски съвет – Слънчев бряг.

„Когато Пандира сядаше под чадъра, определен за главния спасител на плажа, и запалваше цигара, около него веднага се събираше тълпа от всички възможни възрасти, като се започне от дребосъците и се стигне до белокоси пенсионери, доколкото те ходеха да се къпят в ония първи години на „курортния бум“, защото, тогава да се прави плаж не се считаше за особено сериозно занимание“ – пише в спомените си Петър Незнакомов.

Ето и някои от историите:

Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче.

„Загубих си пръстена”, проплакала царската дъщеря.

„Не бой се”, казал Пандира и се гмурнал в морето.

Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби.

„Дай пръстена бе, паламуд”, изкрещял бат Петьо. Паламудът отказва.

„Дай пръстена бе, паламуд!”, паламудът  отново отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. Сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря.

Тази история има различни версии:

Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отиш­ло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо. През сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен.

Гмурнал се Пандира два-три часа, далдисвал накрая намерил пръстена – един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли – да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твоята съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг – бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите – бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с доб­ро Бургас и Пандира.

След унгарските събития през 1956 г. милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил в къщи. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: „Пандир, ела да пием по едно”. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания.

Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене.

При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка – ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира.

По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“

Жената на бат Петьо Надка, е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съб­лякла. „Лягай в леглото“, казал спасителят. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай… аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата.

От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици.

Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда.

Стои Пешо Пандира в Казиното с някаква. Минава друга бургаска капия – Йотата и леко бута стола на мацката.
-Йота извини се на мандамата!
-Мараба Пешо, как си?
-Йота извини се на мандамата – надига се Пешо от стола.
Йотата е три пъти по-едър от Пешо.
-Кво ти става бе Пешо?
-Пешо, сядай да не стане скандал – намесва се мандамата.
-Мълчи ма курво! Йота, извини се на мандамата!

Петьо Пандира: „Взимам два чувала с въздух и скачам от моста, от горния етаж. Предно кълбо, задно кълбо, чупка в кръста, лястовичка, буф, дълдисвам. 8 метра. Сядам на един камък на дъното да си почина, запалих една. Един вътрешен глас ми вика: Бат Петьо както си се изпотил, ще изстинеш на този мокър камък. Ставам аз, плувам, плувам, плувам. По едно време излязох да си взема въздух, гледам фара на Поморие. Айде обратно”.

Цялото Черноморие знае как Петьо влизал в казиното, грабвал един от онези виенски столове, дето са с шперплатово дъно (прогнило от крайморската влага), вдигнал го над главата си, трескал го о главата си и с глава пробивал дъното на стола. И как после запитал едни озадачени шведи „Що пиете нашия хубав български димят!“

Веднъж вдигнал стола над главата си, но прогнилите виенски столове с шперплатови дъна били сменени с български столчета с букови дъна. Бат Петьо се треснал по главата и се самонокаутирал.

Насъбрали се много хора на стария мост. Повъртял се Пандира, че никой не му обръща внимание, па взел един рупор и се развикал: „Хайде качвайте се всички, мостът заминава за Поморие…“

Бат Петьо бил мобилизиран и трябвало да пази една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех (чехи той казва на дошлите в града селяни) с гега и пипа.

“Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Той пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”

Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…

Пандира умира през 1986 г., на 67 години. Казват, че си отива от този свят като щастлив мъж – нетрезвен и върху жена.

Курс за старши спасители в Созопол

Това е снимка на участниците в курса за старши спасители, проведен в началото на лятото на 1992 година в Централната Школа по Водно спасяване – Созопол.

Истинското  име на Петьо Пандира е Петър /Петко/ Благоев. Роден е в  поморийското село Каменар. Името му е станало нарицателно не само по Черноморието, то е знаме за всички майтапчии… Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Той не е родом от Бургас, но с вечната си моряшка фланелка и накривена фуражка, минава за най-големия бургазлия. “Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии”. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира – легендарният бургаски спасител, зевзек, бохем и пияница.

Ода за Петьо Пандира от Бургас

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
морета седем в чашата бучат.
Костюмът му – фланелка на райета
и бяла шапка, килва я с фасон,
умее и със риби да говори,
и дами ще посрещне със поклон.
Уж само за едно, а после колко
ще палят огън в слаба мъжка гръд,
не вярвам и самият той да знае -
рибари пият, чаши не броят.
Една…, че друга… – пак е млад спасител,
а от морето ражда се жена,
Венера се изправя от вълните
и удря го пред него на молба:
“Помогни ми, аз пръстен скъп изгубих!”
и капят, капят бисерни сълзи,
за миг припламва жал в сърцето мъжко,
не вярва той обаче на жени.
“Но моля ви, мадам, какъв тук пръстен?!
Кипи морето и е същи ад”.
Но как пред дама днес да се изложи
и осем метра зад гърба летят.
Надолу осем метра. Нещо блясва!
И цяла е душата му във смут:
“Мастички колко после ще поръчам…?!
Но, Боже мой! Това е изумруд!”
Присяда сам на дъното и мисли,
и дълго мисли – съвест го гризе,
от рибите акъл не ще да вземе,
че рибите са с женски ум и те.
Но разум трезв накрая надделява
към горната земя гребе с размах:
“Мадам, как ужасно съжалявам!
Акула го погълна – аз видях.”
“Елате вий, приятели, седнете!
И искам тук за всеки по една!
Във ваше име днес дори изгубих,
една същински изумруд жена.”

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
и кръчма е сърцето му, и бряг.
Такива все до изгрев ги говори
и слушат го от скитник до поет,
във чаша сбира сините простори,
запазил за отвъдното билет.
И върна се душата при морето,
но вярвам, че дори във този час,
за помен някой глътка му отлива,
и спомня си Пандира от Бургас.

Лили Качова