Всеки летен сезон от вътрешността на страната към Черноморските курорти се командироват полицаи, които да подпомогнат опазването на общественият ред там. Това се налага поради преселението на големи групи от хора към морето и курортните селища.

С какво точно се занимават командированите полицаи не е тема на тази публикация, но е факт, че ги няма там, където са най-големите струпвания на хора – на плажовете. През деня 90 % от курортистите са край морето, като на един средно статистически плаж в активният сезон може да има между 5 и 10 хиляди души. Тези хора в повечето случаи не се познават по между си или са обособени в компании, всяка от които е сама за себе си. Често между отделни хора или групи от хора възникват конфликти, които понякога прерастват в скандали и сбивания. Поради липсата на полиция на плажовете, в такава ситуация някои граждани се обаждат за помощ на телефон 166 или на новият 112. До като пристигнат органите на реда обаче, скандалите прерастват в побоища и има тежки последствия.

Проблеми имат и спасителите от водно спасителните служби на плажовете при вдигнати жълто или червено знаме. Много граждани не спазват указанията им и нарушават реда. Когато им се отправи забележка, под влияние на алкохол или дрога някои от тях налитат на бой. Други граждани със самочувствие на добри плувци не спазват разпоредбите и влизайки в морето увличат със себе си  хора, неумеещи да плуват, което е потенциална опасност за възникване на водни инциденти.

Заплаха за живота и здравето на гражданите има и при нарушаване на правилата, на някои водноатракционни услуги, където са необходими санкции.

Според закона за полицията е необходимо да има полицейско присъствие там където има струпвания на големи групи от граждани. Факт е обаче, че през активният летен сезон множество от хора на плажовете има, но няма полицаи. Или може би има, но са цивилни, по бански… на почивка.

„Когато Пандира сядаше под чадъра, определен за главния спасител на плажа, и запалваше цигара, около него веднага се събираше тълпа от всички възможни възрасти, като се започне от дребосъците и се стигне до белокоси пенсионери, доколкото те ходеха да се къпят в ония първи години на „курортния бум“, защото, тогава да се прави плаж не се считаше за особено сериозно занимание“ – пише в спомените си Петър Незнакомов.

Ето и някои от историите:

Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче.

„Загубих си пръстена”, проплакала царската дъщеря.

„Не бой се”, казал Пандира и се гмурнал в морето.

Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби.

„Дай пръстена бе, паламуд”, изкрещял бат Петьо. Паламудът отказва.

„Дай пръстена бе, паламуд!”, паламудът  отново отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. Сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря.

Тази история има различни версии:

Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отиш­ло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо. През сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен.

Гмурнал се Пандира два-три часа, далдисвал накрая намерил пръстена – един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли – да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твоята съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг – бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите – бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с доб­ро Бургас и Пандира.

След унгарските събития през 1956 г. милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил в къщи. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: „Пандир, ела да пием по едно”. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания.

Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене.

При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка – ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира.

По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“

Жената на бат Петьо Надка, е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съб­лякла. „Лягай в леглото“, казал спасителят. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай… аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата.

От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици.

Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда.

Стои Пешо Пандира в Казиното с някаква. Минава друга бургаска капия – Йотата и леко бута стола на мацката.
-Йота извини се на мандамата!
-Мараба Пешо, как си?
-Йота извини се на мандамата – надига се Пешо от стола.
Йотата е три пъти по-едър от Пешо.
-Кво ти става бе Пешо?
-Пешо, сядай да не стане скандал – намесва се мандамата.
-Мълчи ма курво! Йота, извини се на мандамата!

Петьо Пандира: „Взимам два чувала с въздух и скачам от моста, от горния етаж. Предно кълбо, задно кълбо, чупка в кръста, лястовичка, буф, дълдисвам. 8 метра. Сядам на един камък на дъното да си почина, запалих една. Един вътрешен глас ми вика: Бат Петьо както си се изпотил, ще изстинеш на този мокър камък. Ставам аз, плувам, плувам, плувам. По едно време излязох да си взема въздух, гледам фара на Поморие. Айде обратно”.

Цялото Черноморие знае как Петьо влизал в казиното, грабвал един от онези виенски столове, дето са с шперплатово дъно (прогнило от крайморската влага), вдигнал го над главата си, трескал го о главата си и с глава пробивал дъното на стола. И как после запитал едни озадачени шведи „Що пиете нашия хубав български димят!“

Веднъж вдигнал стола над главата си, но прогнилите виенски столове с шперплатови дъна били сменени с български столчета с букови дъна. Бат Петьо се треснал по главата и се самонокаутирал.

Насъбрали се много хора на стария мост. Повъртял се Пандира, че никой не му обръща внимание, па взел един рупор и се развикал: „Хайде качвайте се всички, мостът заминава за Поморие…“

Бат Петьо бил мобилизиран и трябвало да пази една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех (чехи той казва на дошлите в града селяни) с гега и пипа.

“Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Той пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”

Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…

Пандира умира през 1982 г., на 66 години. Легендата казва, че си отива от този свят като щастлив мъж – нетрезвен и върху жена.

Министерството на регионалното развитие и благоустройството ще предложи с 30 процента да се намалят концесионните такси за стопанисване на плажовете тази година. Това съобщи преди дни министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев на среща с представители на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България. Промяната цели да събуди инвеститорския интерес към близо 100 плажа, които в момента никой не стопанисва. Искаме Министерският съвет да ни разреши тази реформа, тъй като настоящите цени са много високи и отблъскват инвеститорите, обясни Плевнелиев.

Много процедури стартираха през 2009 г., но въпреки това цял куп плажове останаха безстопанствени, припомни министърът. Стратегията за развитието на плажовете ще бъде одобрена тези дни от правителството, а първите нови концесионни процедури ще бъдат обявени до месец. Плевнелиев посочи, че плажовете ще се оттдават приоритетно чрез концесии, защото предполагат дългосрочно стопанисване. Наемът ще бъде краен вариант. Министърът прогнозира, че и тази година, въпреки промените, много плажове ще останат без стопани.

Наскоро излезе информация, че плажът на Камчия, чиято дължина е 3000 метра, през лятото на миналата година е бил обезопасен с два спасителни поста – там където е имало руски деца.

За незапознатите, на Камчия има изградена почивна станция, която всяка година се посещава от хиляди руски ученици. За тяхната охрана и безопасност се грижи Московското кметство. То наема спасители и лекари, които да обезопасяват учениците, поради факта, че заради липсата на концесионери на плажа няма нито спасителна служба, нито медицинско обслужване. Отделна тема е спасителите на плажа какво отношение биха имали към този детски „лагер”, ако ги имаше.

Основният проблем с плажа на Камчия е, че не може да му бъде намерен стопанин. Той не е бил отдаван на концесия от 2003 година.
Цената, която държавата иска за концесия е 250 000 лева годишно, като туристическият сезон е едва два месеца – юли и август. Това е много голяма сума, тъй като това не е не е плаж във Варна, където парите ще могат да се върнат и евентуално да има и печалба. Отделно в задълженията на евентуалния концесионер ще влезе и създаването, и финансовото обезпечаване на водно спасителна служба на плажа. Ивица с такава дължина се пази с 30 спасителни поста.

Няма такъв човек или фирма, които да дадат 250 000 лева на сезон за концесия плюс поддържането за собствена сметка на спасители, медицинско обслужване и чистота на този плаж. Тези пари не могат да бъдат върнати, да не говорим за печалба.

Според кмета на община Аврен, Красимир Тодоров на чиято територия се намира плажа, проблемът с концесията можело да се реши много бързо, а именно, като общините сами отдават плажовете на концесия, за срок най-малко от три години. Така според него частниците щели да имат много по-голям интерес да инвестират и стопанисват плажните ивици.

Същото е мнението и на други кметове на общини, но зад него прозира чисто икономически интерес.

Държавата и общините водят спор по между си кой да вземе парите от отдаването плажа на частна фирма, а ако евентуално намерят кандидат (нещо невъзможно в този вид) ще си затварят очите за нарушенията на нормативната уредба които той ще извършва.

За незапознатите, ще припомним, че в края на 80-те години на този плаж имаше масово давене на деца, при което се удавиха девет. Явно обаче, това е забравено и се разчита, че няма да се случи отново.

На плажа освен руски туристи през почивните дни ходят и много варненци. Техният живот е застрашен от това,че липсват спасители и при евентуален воден инцидент няма кой да им помогне. И така е от години. Държавата нехае. Интересуват я парите, които евентуално би взела от концесията на плажа, а за интересите на гражданите не се вълнува никой.

Проблемът би могло да бъде решен лесно. Необходимо е държавата да се откаже от концесионната сума и да отдаде плажа дългосрочно на принципа водно спасяване, срещу търговска дейност. Това би дало възможност стопанинът на плажа да изкарва достатъчно пари с които да издържа водно спасителна служба, съгласно държавните изисквания.

Същият принцип трябва да се приложи към всички плажове, които се намират извън населените места и поради това са финансово неатрактивни.

Четейки изказвания и интервюта на различни специалисти от областта на водното спасяване, човек остава с противоречиви чувства. Правят се внушения, представя се статистика, отчита се дейност, но никой не назовава истинското състояние на нещата. А то меко казано е, че положението не е добро.

Да започнем от нормативната уредба. Там е указано кой за какво отговаря. БЧК подготвя спасители, собствениците на плажовете организират водноспасителната дейност по плажовете, а различни държавни органи осъществяват контрол върху това.

От статистиката знаем, че БЧК през годините е обучил над 40 хиляди водни спасители. Колко обаче, от тях са действащи? Колко са реално работещи? Според нормативната уредба, ежегодната проверка за годността на водния спасител и за здравословното му състояние се нанасят в личния му талон. Талонът е неразделна част от документа за правоспособност и без него спасителят е неправоспособен. Това в прав текст означава, че евентуалният брой на действащите и работещите водни спасители е равен на броя на издадените талони.

През последните години БЧК е насочил своето внимание към подготовката на водни спасители на басейн. Съотношението курсове – басейн / море е 5:1. Обучените водни спасители за море са били не повече от 280 човека годишно.

Според статистиката заверените талони са не повече от 1800 на година. Ако приемем, че и тук съотношението – басейн / море е същото, тъй като статистиката за талоните е обща, то излиза, че ежегодно правоспособните морски спасители са не повече от 700 човека.

Според МРРБ по Черноморското крайбрежие има над 200 плажа. За да бъдат охранявани по най-добрият начин и ако се спази нормативната уредба са необходими около 3000 спасители. Тази бройка се получава лесно, като се знае, че средната дължина на тези плажове е 500 – 600 метра, спасителен пост се поставя на разстояние до 100 метра плажна ивица към прилежаща водна площ, на пост работят минимум двама спасители и има назначени сменници, за да се осигурят почивни дни съгласно кодекса на труда.

От написаното до тук е видно, че има проблем – няма достатъчно спасители.

Как се организира водноспасителната дейност и обезопасяването на плажовете?

Според нормативната уредба,  задължени да направят това са собствениците на плажове. Те са станали такива, след като са подписали договор с държавата било в лицето на МРРБ, Областните управи или Общините. И в трите случая в договорите им е записано, че са задължени да назначат спасители и медицинско обслужване според изискванията. За да бъде обезпечена тази дейност държавата им дава право на търговска дейност по плажовете.

Една част от собстевениците на плажове, предимно концесионерите – тези с дългосрочно отдадени плажни ивици, изграждат водно спасителни служби. При тях в повечето случаи се работи сериозно. При арендаторите (краткосрочно отдадени плажове, за един сезон) обаче, въпросът не стои така. Тях ги интересува основно бързата печалба и евентуалното съкращаване на всякакви излишни (според тях) разходи. Умишлено не се наемат спасители, не се разкриват спасителни постове и се разчита на божията милост да не се удави някой. Всичко е насочено към печалбата и дори се търсят врати, да не се спазват правилата. Използвайки мотива с липсата на спасители, на някои плажове се назначават неправоспособни такива. Те работят за по малко пари, изпозвани са за несвойствен труд и могат безпроблемно да бъдат освободени от работа във всеки един момент, дори да бъдат изгонени без да им бъде заплатено за положения труд. Отделен въпрос е те спасители ли са?

В сектора съществува сива икономика. Спасителите се подписват трудови договори на минимален осигурителен праг, а работят за по големи заплати. Това разбира се става под давлението на работодателя, защото той диктува условията. Спасителят може само да се съгласи или да откаже и да търси работа на друг плаж,… където предлагат същото.

Поддръжката на водноспасителна служба не е евтина. За средностатистически 500 – 600 метров плаж при три месечен сезон, това излиза около 50 хиляди лева, към лятото на миналата година. В тези пари влизат заплатите и спането на спасителите.

Има собственици на плажове, дори и концесионери, които прибягват до всякакви прийоми, за да спестят пари от водно спасяване.

На един от плажовете миналата година концесионерът беше закупил екипи за спасители (къси гащи и фланелка) от БЧК. Той нямаше назначени спасители на плажа, но облече с тази екипировка, касиерите от чадърите и чистачите от плажа. Туристите оставаха с впечатление, че спасители има и всичко е наред. Проблемът настъпваше обаче, при воден инцидент. Спасителите вместо към водата се изнасяха назад и напускаха плажа. А давещия се го спасяваха или граждани, къпещи се около него или спасители от съседният плаж.

На някои от плажовете, собствениците са свързани фирми. Ако на единият плаж има назначени спасители, а на другия не, при проверка от контролни органи, талоните на спасителите се преснимат на цветен ксерокс и се изпращат на другия плаж. Така проверяващата комисия се заблуждава и се отчита, че всичко е в ред.

Поставянето на спасителните постове на разстояние по голямо от 100 метра е друг вариант за спестяване на пари от водноспасителната дейност.

При всички описани по горе случаи, потърпевши са и спасителите и туристите. За съжаление и концесионери, които са били с добре работещи водно спасителни служби в последните години, през миналия сезон използваха прийоми подобни на гореописаните. Заразително е, а и липсва контрол.

Що се отнася до контрола и контролиращите органи, те са проформа, като поради различни причини често на плажовете проверяващите са некомпетентни заместници на титулярите.

Накрая са отчетите и статистиките.

Георги Димитров